When everything is messed up.

В странен свят живеем. Има толкова много красоти навън, които можеш да забележиш още сега, поглеждайки през прозореца. И все пак хората са тъгуват, затварят се в себе си, изпадат в депресии. Казват, че няма смисъл да живеят, няма радост в ежедневието им... Аз ги разбирам. Това са хора, преживели много и преживели го сами, но все пак може ли да пренебрегваме всяко хубаво нещо, минаващо покрай нас? Дните ни минават в правене на планове, пресмятайки битовите сметки и пропускаме да живеем в настоящето. А ако не правим това, то бързаме. Бързаме, сякаш няма да има утре, забравяйки да обръщаме внимание на близките си, да им кажем едно простичко "хей, обичам те". А не е сложно, не е сложно. Обаче уви, хората сме премазани от системата, много от нас вече са се предали пред нея и нямат желание и стимул да отвърнат. Малко са тези, които ще се изправят и ще кажат "чакай, аз трябва да живея". А аз съм някъде по средата. Предстои ми ходене в София след два дни, тъй като имам изпит. За самия изпит почти не съм се готвил, именно заради системата - давам нощни смени, а през деня спя. През вторият си почивен ден искам да обърна внимание на близките и приятелите си, да си отпочина гледайки някой филм или пък да слушам музика с часове наред. Не съм особено развълнувал от предстоящото си пътешествие, защото в града се намира онова специално момиче, за което копнея. По ирония на съдбата е моя много близка приятелка и искам да я видя, но се чудя какво ще стане тогава. Дали няма да е неловко, дали ще е странно, какво ще си говорим и така нататък. Сигурно мнозина от вас са изпадали в такова положение. Отделно този град свързвам с множество изследвания, лекари, болници и всякакви подобни неприятни случки от последният месец, споходили майка ми. Иронично е, защото когато записвах Философия нямах търпение да започвна, дори по едно време си мислих за постоянно установяване в столицата, а сега не искам да я помириша дори. Но има и друга страна - тази на живеца. Когато си като мен, свикнал с огромният трафик и непрестанното движение в големият град, някак си не ти прави впечатление, ала атмосферата е уникална - постоянно хвърчащите коли, бързащите за работа или среща хора... Кара те да се чувстваш жив, изпълнен живот. Или пък не на място, като че ли си заседнал в една паралелна вселена, все едно носиш костюм, който не е по твоите размери. И тези моменти ги има всеки един от нас. Тук отново се появява иронията - всяко нещо има своите две контрастиращи си страни: светът в който живеем е изпълнен с живот, хората обаче не го усещат. Някои го правят нарочно, други - не, ала резултатът накрая е един и същ. Искрено се надявам един ден нещата да се променят към по - добро и ние, хората да си спомним как и за какво точно трябва да живеем, защото безразличието на всички ни е смазващо и заразяващо.